Колко е важно да НЕ бъдеш перфектен

В свят, в който непрестанно ни казват, че трябва да правим всичко по най-добрия начин, да бъдем най-добрата версия на самите себе си, да бъдем перфектни на всяка цена, понякога очакванията могат да ни смачкат. И то не толкова защото другите изискват, а защото заради този натиск (макар и невинаги да е персонално насочен) сами започваме да се натоварваме с все повече и повече критерии, които да (не) покриваме. Докато не дойде ден, в който чашата не просто прелива, а отплава незнайно накъде, удавена в морето от свръхочаквания.

И какъв е смисълът? На кого демонстрираме, че сме най-силни/знаещи/можещи; че имаме най-красивите вещи, най-перфектните деца, най-идеалните връзки? Колкото по-рано престанем да се самоизмъчваме, толкова по-щастливи и спокойни бихме могли да бъдем. Защо изобщо да даваме право на когото и да било да ни насажда представа за това какво е перфектно и колко е важно да се стремим към него?! Трябва ли наистина да работим нещо само защото е „престижно“; трябва ли да купуваме непрестанно излишни неща на детето си само защото „всички така правят“; трябва да правим изобщо нещо, в което не вярваме и не ни доставя удоволствие? Не мисля.

Вярно е, че „натискът“ е буквално отвсякъде, а повечето от вас сигурно са помислили първо за социалните медии – вече стана модерно да ги обвиняваме за всичко. Да не забравяме обаче, че 1) никой не ни кара да ги ползваме насила 🙂 и 2) само от нас зависи  до каква степен им позволяваме да станат част от живота ни. Така че нека не стоварваме цялата отговорност върху платформи, които могат да бъдат източник на вдъхновение, положителни емоции и контакти – човешкият фактор поставя границите, така че всичко е в нашите ръце. Все още 🙂

Признавам, че и на мен ми се е случвало да се поддам на мисли от типа „О, снимките ѝ в Instagram са толкова красиви, има страхотен живот“, но точно преди да започна да откривам недостатъците в моя собствен, се сещам, че това е… пълна глупост 🙂 Това, че някой има хубава техника/снима добре/има готин диван в хола/позира добре пред камера и т.н., съвсем не означава, че същият този човек е щастлив. Защото измеренията на щастието са съвсем, съвсем различни.

Но нека не се отклонявам повече – целта ми не е да съдя когото и да било за избора му как да живее живота си. Иска ми се просто някъде в онлайн пространството да може да бъде открито черно на бяло, че според поне един човек да бъдем перфектни не е толкова важно, колкото ни убеждават, определено не е задължително и доста често – изобщо не е необходимо.

Не се стремя домът ми да е перфектен, детето ми да е най-добро във всичко, да бъда модел за подражание в работата, хобитата или личния си живот. Аз съм от хората, които държат да знаят, че са направили достатъчно; че са положили старание и усилие, но най-вече – че са оставили част от себе си в това, което правят. И ако не се е получило перфектно – още по-добре! Значи е истинско!

До скоро,