Рим

Минаха вече няколко седмици от пътуването ни до Рим. Или по-точно казано от сбъдването на една мечта. От тогава почти всеки ден поради една или друга причина се връщам към преживяното там, но усещам как малко по малко детайлите започват да избледняват, а знам, че именно в тях е магията на този град. Затова си наливам една чаша (италианско) вино, заравям се в снимките (и спомените) и се заемам да разкажа (на вас, но и на бъдещото ми „аз“, което ще е позабравило доста от нещата) за Рим и нашата, смея да твърдя, взаимна любов.

Може би още тук трябва да поясня, че това няма да е текст от типа “ 5 неща, които трябва да видите в Рим“, „Топ 100 на забележителностите“ или гръмкото Травъл гайд (залитала съм по тази плоскост и аз, но стига толкова). Това навярно ще се превърне по-скоро в обяснение в любов към един град. Другояче за мен е невъзможно, а и той не заслужава нищо по-малко.

Всъщност, ако имате нужда от идеи какво точно да посетите в Рим – имам предложение. Забравете за блог постовете и пътеводителите и вместо това изгледайте When in Rome или To Rome with Love (един от любимите ми филми на Уди Алън ❤ ) или си потърсете някой роман, действието на който се развива в Рим. Това са най-сигурните начини да се влюбите в този (а и не само) град – проверено.

От години си мечтаех да посетя това място, имах свръхголеми очаквания за него и малко преди да заминем дори се опасявах, че съм си изградила представа, която няма как да бъде истина. Очакванията обаче не просто се оправдаха – оказа се, че реалността е в пъти по-великолепна от всяка снимка, книга или филм, които бях виждала. И тук дори нямам предвид най-популярните места в Рим (които са безспорно впечатляващи), а по-скоро усещането, което градът ти дава – онова la dolce vita, което трудно можеш да опишеш, но е съвсем лесно да почувстваш.

Ако трябва да съм честна, има и едно нещо, заради което не ги разбирам италианците и това е скоростното пиене на кафе. Просто не ми се вписва в цялата им философия за пълна наслада от всеки миг. Успокояващо беше обаче, когато забелязахме интересна тенденция (която, разбира се, може да е само плод на въображението ни 🙂 ) – в неделя всички бързаха и прекарваха в кафетерията май-много… 30 секунди (докато ние се наслаждавахме на дългата си закуска и явно имахме време за убиване). Но в понеделник, на същото място, ситуацията беше доста по-различна – стигнахме до извода, че италианците бързат през уикенда, за да се наслаждават на живота, но не и през седмицата, когато след кафето ги очаква просто работа. Има логика, нали?

През последните седмици, докато разказвах на приятели какво и защо ми е харесало най-много, установих, че това всъщност не е някое от най-красивите или популярни места. Това, което вярвам, че няма да забравя никога, са едни петнайсетина минути, в които седях на пиацата пред Пантеона. Оказахме се там съвсем случайно, докато се разхождахме в края на първия ден от престоя ни, беше вече тъмно и разбира се – гъмжеше от хора. Но това не бяха тълпите забързани туристи, които виждахме навсякъде (да, дори и през февруари не липсват). Точно в този момент и на това място всички изглеждаха толкова весели, спокойни, доволни, без да бързат, без да мислят за грижите, които може би ги чакат вкъщи. Затворих очи за няколко секунди (или може би минути), заслушах се в уличния музикант, който свиреше на китара на няколко метра от мен. И за няколко кратки мига най-после разбрах какво са имали предвид италианците с тяхното il dolce far niente – насладата да не правиш нищо.

 

 

 

И накрая няколко съвсем прости (но много важни) съвета за храната – отделете се от тълпите, не се спирайте в лъскавите ресторанти, забравете за перфектните Instagram локации (тук малко се затрудних, признавам 😀 ), вкусът на Италия е в малките ресторанти, които сме склонни да подминем. Най-вкусната храна опитахме в малка тратория в Трастевере, където се спряхме напълно случайно, изморени и ужасно гладни (всъщност въобще не стигнахме до заведенията, които бях набелязала предвариелно, но пък въобще не съжалявам).

 

На една маса в ъгъла в компанията на чаша вино обядваше възрастна дама, която изглеждаше безупречно, в пълна хармония със себе си и се усмихваше така, че не ми остави колебания, че и ние сме на правилното място – в това заведение, в този квартал и най-вече – в този град. И че нашата история може да се опише само с три думи: Un amore grande ❤

До скоро,