Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче (…) Приказка за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време. Докато все още разполагаме с него.
Реших да започна този текст именно с думите на Бакман, защото едва ли някой може да говори за книгите му по-добре от него самия. Реших да пиша за „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, защото (наред с останалите, които също обожавам) това е една от най-красивите истории, на които съм попадала. Тази книга усетих като много лична за автора, историята сякаш е преживяна и изстрадана. Самият Бакман споделя, че първоначално не е планирал да я издаде и това си личи – всяка дума е толкова съкровена, че подхожда повече на личен дневник, отколкото на художествен текст.
В крайна сметка обаче шведският писател ни подарява поредната история, която сграбчва сърцето и не го пуска до последната страница, а и след това. Не спирам да се изумявам как в рамките на няколко изречения Бакман успява да ме просълзи, а в последствие и да ме усмихне истински. И вярвам, че не се отнася само до мен. Мисля, че всеки, докоснал се до книгите му, се влюбва в тях завинаги.
Всъщност тук е моментът да отдадем дължимото и на преводача Любомир Гиздов. Знаете, че нерядко много от очарованието на книгата се губи при превода, но смея да твърдя, че случаят не е такъв.
„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ е може би най-тъжната му книга, въпреки че подобни мотиви има и в „Човек на име Уве“, и в „Баба праща поздрави и се извинява“. Тук „големите“ теми за живота, смъртта, любовта и загубата са пречупени през призмата на малките герои с огромни сърца. Тъжната на пръв поглед история поне на мен ми вдъхна надежда. Надежда, че никога не е късно да се усмихваме, да обичаме и да прощаваме.
Ще ви отнеме само няколко часа да прочетете тази малка книга с голямо сърце, но ще топли душата ви за дълго, сигурна съм.
За финал – любимият ми откъс (доколкото е възможно да избереш такъв от подобна прекрасна книга):
„Дядо винаги го нарича Ноаноа, защото харесва името на внука си два пъти повече от всички останали имена. Допира ръка до косата на момчето. Не я разрошва, просто отпуска пръстите си върху нея.
– Няма от какво да се страхуваш, Ноаноа.“
До скоро,
YoannaBlog 
Заради теб си взех Човек на име Уве и го чета в момента. Но си признавам, че ми е нужно и нещо малко по-развличащо между страниците с Уве хаха Открих прекалено много сходни неща между Уве и мен самата в момента. С нетърпение очаквам метаморфозата му, която вече се забелязва по малко 🙂 Учи на доста неща книжката и отваря очите. Взех си и Баба изпраща поздрави, нея ще започна след това 🙂 Та с това исках да ти благодаря за препоръката ❤
ХаресвамХаресвам
много се радвам ❤сигурна съм, че като я приключиш ще ти остави много топло чувство 🙃 на мен „Баба праща поздрави и се извинява“ ми е любима от излезлите на български (а между другото през пролетта ще има и две нови), така че ще чакам и за нея да споделиш мнение 😊
ХаресвамLiked by 1 person