Българи – юнаци!

Исках просто да напиша, да кажа, да извикам (с малкото ми останал глас): „Благодаря, момчета!“. Но няма как.

На първо място, защото те вече не са момчета. Защото и най-младите ни волейболисти са мъже, стоящи достойно до великия Владо Николов. И се борят като мъже.

Защото едно благодаря не е достатъчно. Когато химна те кара да настръхнеш, а емоциите, атмосферата и еуфорията от триумфа са несравними; когато видиш пламъка в очите на тези великолепни спортисти, си казваш само „Боже, какъв късметлия съм, че съм точно тук и сега, точно в България, и изживявам това!“

Защото нашият отбор показа, че когато си целеустремен и вярваш, нищо не може да те спре. А от другата страна на полето един друг отбор показа, че предварителните сметки и подмолните игри нямат място в спорта. И рано или късно си получаваш заслуженото за тях.

Защото един Човек пренебрегна себе си и личната си скръб в името на съотборниците си, в името на победата, но и в името на всички нас. Поклон пред Ники Пенчев!

Винаги съм смятала за преувеличени твърденията, че хората по трибуните могат да са решаващ фактор в какъвто и да било двубой. Когато обаче за първи път гледах националите ни в „Арена Армеец“ се разколебах в мнението си. А снощи категорично се убедих в обратното. Всички ние заедно бяхме седмият на игрището. И всеки, който е бил в залата, може да го потвърди.

Каквото и да стане в събота и в неделя, най-важното няма да се промени. България има своите герои. И им дължи своята любов и уважение.

Напред, лъвове! Ние сме с вас!