Пулия е специална и неповторима, вече разбирам защо всички се влюбват в нея – просто е неизбежно. Една нова за мен Италия – посрещна ни със слънце и силен ноемврийски вятър и само за няколко дни си намери сигурно място в сърцето ми.
Пристигаме в Бари с много ранен петъчен полет и около 9 ч. вече сме пили по едно еспресо, настанили сме се в апартамента, имаме напътствия от страхотната ни домакиня Летиция какво да не пропуснем и сме готови за приключения (нищо, че сме спали не повече от 2 часа предишната нощ). Времето е повече от приятно като за края на ноември, ако не броим доста силния на моменти вятър. Разхождаме се по крайбрежието и вече поогладнели търсим място за обяд. Спираме се на Le Nicchie в старата част на града, където пробваме спагети с морски дарове, октопод, както и традиционната за региона паста – orecchiette. Доволни сме, бутилката просеко също има своя принос.
С вече презаредени батерии можем да продължим обиколката на Бари. Градът е малък, много симпатичен )и чудесна отправна точка за много други места в околността). Една от най-интересните „забележителности“ тук е т.нар. Strada delle Orecchiette – малка уличка, на която местни жени правят от този вид традиционна за Пулия паста, като можете и да си купите за вкъщи.
Не бива да пропускате също базиликата San Nicola, както и катедралата San Sabino – макар че далеч не са толкова пищни, колкото в други части на Италия, катедралите винаги са ключови точки на всеки град и определено си струва да се посетят.
Следобед прекарваме няколко часа в бар на Piazza dell Ferrarese, защото вятърът ни идва малко в повече, а после изпращаме ден първи с пица за вкъщи, от кварталната пицария (Il Piccolo Principe) – беше страхотна.
Ден 2 започва леко инфарктно с един непредвиден сутрешен крос до гарата, но финалът е благополучен и успяваме да хванем влака за Монополи. Тук е и моментът да опровергая един от големите митове, който непрестанно чувам за Италия – че не може да се обикаля без кола под наем. Безспорен факт е, че има случаи, в които с нея е по-удобно, но аз обожавам свободата на придвижването с влак (за вече 6 години нямаме нито един случай с някакъв проблем с този вид транспорт; ако е имало закъснения, винаги са били минимални) – да не се чудим къде да паркираме, да не носим отговорност за самия автомобил (трафикът може да е истинско предизвикателство) и не на последно място – да си пием вино, без никой да е ощетен. Билети най-често взимаме онлайн или от самата гара, цените са изключително приемливи, изобщо – горещо препоръчвам този вариант за придвижване.
Пристигаме в Монополи тъкмо навреме за късна закуска. За съжаление доста от заведенията, които съм набелязала предварително, не работят, но намираме едно, което се оказва супер попадение (на Piazza Giuseppe Garibaldi, но не успявам да открия как се казва за съжаление). Разкошно капучино за 1.50 евро, кроасани с шоколад, сандвичи – всичко е много вкусно.
Отправяме са на обиколка из градчето и някъде тук започвам да разбирам каква е тази „магия“ на Пулия, за която всички говорят. Това наистина е една различна Италия, неприличаща почти по нищо на местата, които съм посещавала до момента – със свой дух, свой чар, свой собствен облик. Разходката започваме от пристанището, където един възрастен господин свири на китара и превръща момента в наистина специален. В Италия сякаш все се намира нещо малко, което някак си успява да превърне всеки миг в незабравим спомен. След пристанището минаваме по крайбрежната алея (което през ноември е истинско приключение – вятърът идва в повече не само за шапки, но и и за хората към тях) и замъка на крал Карл V, който към днешна дата се използва за изложби и други културни събития. Не пропускаме и катедралата Santa Maria della Madia, както и църквата San Salvatore, която според местна легенда е построена от капитан на пиратски кораб, който избягал с екипажа си след корабокрушение.
В стария град на Монополи с лекота може да прекараш часове, но ние имаме още една дестинация и се отправяме натам в ранния следобед – Полиняно а Маре (Polignano a Mare).
За това място може да се разказва с часове и пак не би било достатъчно – то просто трябва да се види. Сигурна съм, че през лятото, когато става и за плаж ще е още по-хубаво (и какъв по-добър повод да се върна?!), но въпреки смразяващия вятър, гледките от множеството панорамни тераси из градчето са меко казано величествени. Това, разбира се, съвсем не е само мое мнение – според една статия, на която попаднах, именно сините води край Полиняно а Маре са вдъхновили Доменико Модуньо да напише и изпее популярния хит Volare. („Volare, oh, oh… Cantare, oh, oh, oh, oh… Nel blu dipinto di blu… felice di stare lassù … “)
През студените месеци тук няма кой знае какво да се прави, така че няколко Negroni-та по-късно се връщаме към Бари за вечеря. Избирам Ristorante Al Focolare напълно случайно, но към днешна дата още съм си благодарна за това решение. Първи сме в празния ресторант и всички от персонала ни обгрижват. Поръчваме в общи линии цялото меню (няколко вида паста, октоподи, местно вино Primitivo, няколко десерта – всичко е разкошно). В крайна сметка за петима души сметката е около 130 евро – не знам как е възможно, но знам, че трябва да ви препоръчам това място на всяка цена.
Последният ни ден е посветен на Алберобело – градът със специфичните къщи, наречени трули, които привличат хиляди туристи от цял свят. Всъщност обаче историята им е доста прозаична – първите трули са построени през 16 век, след като фермери били принудени да се установят тук и да обработват земята. Поради високите данъци по онова време, конструкциите са изграждани без цимент и други спойки – така цели големи части от къщите бързо могат да се разглобят при евентуална проверка от властите. Трули могат да се видят на много места в региона, но само тук са толкова много – над 1500, като повечето от тях днес са магазини, ресторанти, а в някои дори може да пренощувате.
Ние пристигаме по обяд (с автобус от Бари, за около два часа, цената е под 10 евро на човек, но имайте предвид, че има и автобуси, които пътуват почти двойно по-дълго, така че внимателно проверете разписанията) и първото, което прави впечатление е колко е притихнало градчето. Няма почти никакви хора по улиците, едвам откриваме работещо заведение, в което да седнем. Малко преди залеза (който през зимата е към 4 и половина!) се отправяме на разходка из район Монти, където са повечето трули, респективно – повечето туристи. С падането на вечерта настъпва сериозно оживление и само мога да си представя какво ще е положението през лятото. Истината е, че това е един от големите плюсове да се пътува извън активния сезон – дори най-популярните и посещавани места стават доста по-спокойни, можеш да ги усетиш, поне за миг са само за теб.
Вечерта в Алберобело е вълшебна, особено със светлинките навсякъде – вече е доста студено, но много, много красиво. С това слагаме и край на това италианско приключение – в понеделник рано сутринта летим обратно към България. Много остана за следващия път (задължително поне Матера, Остуни, Локоротондо и Лече засега са в списъка ми), но така обичам – да знам, че имам основателна причина да се връщам отново и отново и всеки път да откривам по още нещо от очарованието на тази страна, която за мен е несравнима и незаменима.
Полезни линкове и места, които не успяхме да посетим, но ми изглеждат обещаващо:
- Апартаментът, в който отседнахме;
- билети за влак обикновено купувам от thetrainline;
- Заведения в Бари: La Uascezze, Pizzeria Largo Albicocca, Arcimboldo (via Abbrescia), Le Officine Clandestine, La Ciclatera;
- Gelateria Arte Fredda – в Алберобело
- местен специалитет са panzerotti-те (пържено тестено изделие, обикновено с плънка от доматен сос и моцарела) пробвахме на две места, но не ми харесаха особено – още едно от нещата в списъка с причини са връщане в Пулия.
Baci,
YoannaBlog 