Родопски истории

Приятно вълнение, че нещо ти предстои за първи път, примесено с лекото притеснение от неизвестното – разни такива неща се въртяха из главата ми преди да се отправим към Родопите в началото на август (което вече ми се струва като преди цяла вечност, но това е друга тема). Разполагаме с четири дни и няколко планирани дестинации, но дори не подозираме, че най-красивите гледки ще бъдат тези, които ги няма в „програмата“.

Водени от максимата, че „ако е лесно, не е интересно“, започваме пътуването не от София, а от Априлци, като крайната точка за ден 1 е Лещен (разстояние около 400 км). Отнема ни близо половин ден, обаче отпуската си е отпуска – не бързаме за никъде.

Пристигаме в Лещен в късния следобед, тъкмо след като е валяло и въздухът е толкова свеж. Друго обаче ме впечатлява повече – наоколо е изумително тихо. Имам чувството, че с всяко движение ще нарушим хармонията, която се е възцарила. Много сме чели и чували за Лещен, аз имам големи очаквания и, както често става в такива случаи, се разочаровам. Не бих казала, че мястото не е хубаво, просто за мен е някак изкуствено. Не го усещам като живо, истинско село, повече ми прилича на декор за някой филм – сякаш всеки момент някой ще каже „стоп“, сцената ще приключи и ще се появи истинският живот. Уви, не става така.

Отсядаме в „Лещенски рай“ – комплекс в началото на селото, който е приятен, добре направен, голям и… празен. Дали заради това или не – персонал почти липсва и не оставаме особено доволни от отношението или по-скоро от липсата на такова. За вечеря отиваме в съседния хотел „Лещен“, където също не изглежда да има много хора, обаче всичко е много вкусно, а залезът прави обстановката магична.

За ден 2 вече си имаме стройна програма – да се разходим до близкото село Ковачевица, после до с. Делчево, където да обядваме, а крайната ни точка е Гърмен (да, аз съм от онези хора, които обичат предварително да планират местата, които ще се посетят, къде ще се пие кафе, къде ще се яде – не че всичко се спазва, но обичам да съм подготвена). 

Всичко обаче набързо се променя, когато на тръгване от Лещен установяваме, че имаме проблем с колата и трябва да си търсим сервиз. Чудесно. Дотук с плановете. Спираме при първия майстор, който виждаме в началото на Гърмен и след известно време успяваме да закрепим положението и да продължим. Поизнервени от ситуацията, приключенският дух се е покрил някъде и решаваме просто да отидем в къщата, където сме си резервирали нощувка и да прекараме деня там. Да си почиваме и най-общо казано да не правим нищо. Без да преувеличавам – гениално решение.

Когато питаме в селото да ни упътят, реакцията е „а, да, къщите на французина“. На мен това ми е убягнало, запазих всичко през booking, без да ровя много-много, а тази малка подробност веднага разпалва любопитството ми. Не е напразно – мястото наистина е специално, по френски елегантно, но в същото време съвсем непретенциозно. Собственикът Кристóф ни разказва, че живее в Гърмен, а къщите поддържа почти сам, влюбен е в природата ни (всъщност не само той – ще се учудите колко французи бихте могли да срещнете тук). В Garmen Hills може да се наеме стая (както направихме ние) или цяла къща. Има галерия, басейн, просторен двор, куче, котки, а в съседство – само гора. На практика – точно каквото е нужно за една пълноценна почивка – нито повече, нито по-малко 💚

Доста изненадващо за мен, в Гърмен откриваме и друго впечатляващо място – нарича се бар „А група“ (чак сега се замислям колко нелепо звучи това име) и се намира в центъра на селото, точно до вековните чинари. На толкова много приятели вече разказах за това преживяване, а все имам чувството, че не успявам да предам колко изумена бях – нещо, което човек не подозира, че ще му се случи, когато сяда в заведение, което на пръв поглед не вдъхва особено доверие – разбирайте нещо като барака, пластмасови маси и столове и всичко в този дух. После обаче идва жена с широка усмивка и няколко разпечатани страници – дневното меню. Избираме супа, основни и по нещо за пиене и от там нататък историята мълчи, защото героите ядат и не вярват, че е възможно да е толкова вкусно. Без да преувеличавам – и храната, и обслужването не отстъпват по нищо на някои от най-добрите ресторанти, в които сме били – само един пример – сервитьорката се погрижи да ми предаде от името на готвача какви точно подправки е сложил в боба, който си поръчак, както и че се надява да ми хареса! Друга малка подробност – сметката беше 10 лв. Аз съм последния човек, който би похвалил нещо само защото е евтино, обаче тук говорим за друго – за вкус и отношение, които не бива да останат без похвала (особено когато всеки втори си мисли, че това е много лесен бизнес, от който само се печели без много да се влага).

След обяда си купуваме вино и нещо леко, което да хапнем по-късно, и се прибираме, за да се отдадем на заслужена почивка. Вечерта затваряме капаците на прозорците и спим така, че дори не разбираме за страховитата буря, която се е вихрила през нощта.

Сутринта е хладна, басейнът не е опция за начало на на ден 3 и затова продължаваме към следващата точка, която сме набелязали – язовир Доспат.

Отиваме в самия град Доспат, където е де факто най-тясната част на язовира, който с площ от 18,3 km² е един от най-големите в България. По принцип сме тук с единствената цел да ядем пъстърва 😄, но гледката от високо толкова ме впечатлява, че няма как да не слезем до водата (и да си направим малко снимки, разбира се).

Стигаме и до частта с яденето – в ресторант Тихия кът, където нищо освен рибата (която е прясна и наистина вкусна) не заслужава да бъде споменато. Не знам дали защото водата ми действа успокояващо, защото съм в отпуска (или по малко и от двете), но не успявам даже да се подразня на всичко, което не е наред на това място. А и ни чака още път, така че продължаваме напред.

След живописно (и на моменти леко стресиращо заради тесните еднолентови участъци) пътуване през Триградското ждрело привечер вече сме на 1200 метра надморска височина, където лятото има малко по-различни измерения. Започва и да вали, което се оказва добър повод да се запознаем със SPA центъра на хотел Триград.

Вечеря, вино и по леглата.

Ден 4 – закусваме в хотела и не сме много сигурни накъде да поемем. Някъде по това време вече осъзнавам, че из Родопите наистина има безкрайно много места, които си заслужава да се видят и нямаме никакъв шанс да обиколим всичко, което ми се иска за толкова кратко време. А няма и нужда.

Спираме се на Широка лъка – този път без конкретна причина и план – просто разглеждам картата, виждам, че не е далеч и тръгваме. Единственото, с което селото ми е известно, е музикалното училище. Освен това обаче, то е и архитектурен резерват и е наистина много живописно. И ако трябва да направя едно сравнение, важащо само в рамките на този текст и може би само в моята глава – Широка лъка е пълната противоположност на Лещен – тук кипи живот. И не става дума само за това колко хора има, а по-скоро за онзи автентичен дух на местата, които пазят истории и съдби от столетия назад.

Отделяме няколко часа за разходки из Широка лъка и после поемаме към село Гела, което е съвсем близо и което най-накрая ще ми изясни защо толкова много хора са във възторг от Родопите – просто няма начин да видиш Гела и околността и да не оставиш част от себе си там завинаги.

Оказва се, че в същия ден по традиция се организира среща на родовете от селото (предходната седмица пък е имало гайдарско надсвирване). Оставяме колата и тръгваме пеша към „мястото на събитието“. Има музика, хóра, хорá, ядене, пиене, безкрайни сергии с мед, подправки и какво ли още не – от джезве за кафе, през родопски одеяла до акордеон. Аз си тръгвам със страхотни дървени дъски и ленена покривка, която няколко дни по-късно се превръща в неочаквано добра кърпа за плаж.

Разходката до там обаче ни подарява нещо още по-хубаво – тези гледки като от картички. Колкото и да снимам, не мога да се наситя на хилядите нюанси зелено, на небето, на духа на планината, която е устояла заедно със своите хора на какво ли не. И е някак успокояващо да знаеш, че има неща, неподвластни на времето. Неща, които са по-големи от теб и всичките ти страхове, от всичко, което ти е познато. 

На връщане към Триград Ицо някак си успява да ме убеди да влезем в пещерата „Дяволското гърло“. Не че това е кой знае какво постижение, просто аз никак не харесвам пещери, не мога да оценя „красотата“ им, плашат ме и дори бях се зарекла пред себе си никога повече да не вляза в пещера, но човек е способен на какво ли не в името на любовта 😄 Историята и митовете около това място наистина са много интересни, но да речем, че щеше да ми е по-приятно да ги науча на слънце без приятната компания на семейство прилепи. Ако нямате подобен проблем – „Дяволското гърло“ определено си заслужава да се види.

С препълнен телефон със снимки и още по-препълнени с красота и спокойствие сърца на следващия ден тръгваме към София. Навигацията избира да минем покрай язовир Въча, а ние нямаме нищо против. Нямаме обаче ни най-малка представа, че този маршрут ще ни остави без дъх. Пътят е в ремонт, което на места затруднява преминаването, но гледката е толкова впечатляваща, че дори забравяме да мрънкаме за забавянето. Спираме на почти всяка възможна отбивка, защото след всеки завой водата и гората създават нова перфектна картина, която можеш да съзерцаваш с часове (стига да ги имаш на разположение, разбира се).

---

От няколко дни се чудя как да завърша този текст. Не искам да изпадам в твърде патетични обяснения за родината, природата, колко е прекрасно всичко по нашите ширини, „България на три морета“ и т.н. Истината обаче е, че се случва, запленени от вълшебни далечни дестинации, понякога да забравяме какво имаме тук, на нашата си „земя като една човешка длан“. А то не е никак малко – потърсете и ще откриете нещо, което да ви плени по онзи прекрасен и понякога необясним начин.

На всички, прочели до края (освен мама) – благодаря!
Споделете ми вашите любими, незабравими, красиви, специални места из Родопите – аз вече планирам нови маршрути и ще ми е от полза!

До скоро,