Аз не съм минималист и никога няма да бъда

Наскоро се замислих, че ако през последните няколко десетилетия минимализмът беше толкова модерен, колкото е сега, много от нас буквално нямаше да разполагат със спомени от детството си. Аз, за мое щастие, попадам в съвсем различна категория – у нас никога не е било на почит прибързано да се разделяме с каквото и да било (което не е непременно добре, просто си е така).

Може би пораствам (няма да казваме остарявам, рано е още за това), но напоследък ставам все по-сантиментална, все повече се впечатлявам от разни (понякога дори непотребни на пръв поглед) вещи, които притежават нещо много специално – история. Нещо, което се опасявам, че има тенденция да изчезне. Защото днес са модерни празни и непретрупани с „боклуци“ пространства, което на първо четене звучи чудесно. Обаче, знаете ли, „боклуците“ днес могат да се окажат съкровища утре. Разбира се, не твърдя, че това е валидно за всеки предмет, но и не мога да се съглася с мнението на една много популярна напоследък японка, която твърди, че трябва да се разделяме с всичко, което не ни носи радост. Звучи донякъде логично, но пък от друга страна чашите на баба, които тя не е ползвала с години (но естествено не е изхвърлила), сега носят на мен истинска наслада.

А какво да кажа за книгите? Представяте ли си, че има хора, които смятат, че след като прочетеш дадена книга, трябва да се разделиш с нея, за да не ти заема място?! Да кажем, че и тук има доза истина (дори принципно съм „за“ даряването и аз например нося в „Читалнята“ книги, които са ме разочаровали и нямам причина да запазя вкъщи), но аз просто не мога да си представя дом, в който няма библиотека пълна с книги – велики, приятни, разплакващи, разведряващи и какви ли още не (и ако всичко върви по план – скоро ще имам такава, но да не се отклоняваме от темата – за ремонта също ще пиша скоро).

Всъщност, разбирам идеите на минимализма и дори намирам някои от тях за доста полезни. Това, което никак не харесвам, е залитането в крайностите – не ми се иска да вярвам, че всичко в този живот е на принципа на махалото и обратното на минимализъм е само и единствено вариант, в който си претрупан от всевъзможни предмети, които те „задушават“ и ти пречат да си щастлив. Искрено вярвам в баланса във всяка една област на живота и смятам, че той е постижим тогава, когато разберем, че изхвърлянето на вещи няма да ни освободи от неприятните емоции, с които ги свързваме. Точно както и безразборното купуване на нови не би могло да запълни празнини, които нямат нищо общо с тази рокля или онази покривка.

Но колкото и да не обичам да съм крайна, на този етап от живота си смело мога да заявя (перифразирайки онази популярна фраза от песента на „Щурците“): аз не съм минималист и никога няма да бъда.

До скоро,