Перфектната жена

Знам, че днес текстове, посветени на жените няма да липсват и не за да не остана по-назад, а само защото много искам да споделя няколко неща, ще се присъединя към мнозинството.

Напоследък отвсякъде ме залива информация какво мога и (по-лошото) какво трябва да правя с живота си – как да бъда в супер форма; как да имам страхотна коса; какво да си купя; до къде да пътувам; къде да ям; какво да ям; какво да не ям; как да бъда супер домакиня; как да имам дом като от списание; кога трябва да стана майка; по какъв начин на родя; как да възпитам кротко, мило, но и феноменално умно дете; как да бъда страхотна майка; как да се развивам професионално, а и личностно; как да бъда мечтаната жена; как да се грижа и за мъжа си; как да бъда добра и разбираща приятелка и не на последно място – уравновесен и приятен човек. Или с една дума – как да бъда перфектна. Събрани заедно всички тези неща могат да са доста плашещи, а истината е, че под една или друга форма те се очакват от нас ежедневно – дали ще е от близък човек, „приятел“, от непознат, от съседката пред блока, касиерката в магазина или от някого в инстаграм – няма чак толкова голямо значение, накрая започваме да мислим, че самите ние искаме всичко това, че просто трябва да го постигнем. Работата е там, че днес от жените се изисква все повече и повече във все нови и нови сфери и някак негласно това започва да се превръща в норма. Ако пропуснеш нещо – не се справяш. А това несправяне си е чист евфемизъм за абсолютен провал не само в очите на околните – с течение на времето и ние самите започваме да вярваме, че нещо не е наред, че сме длъжни да бъдем „най-добрата версия на самите себе си“.

Но знаете ли какво? Аз се провалям. Ежедневно. И (вече) нямам никакъв проблем с това. Даже смятам, че точно това е причината да мога да се нарека щастлив човек. Защото се уча да не ми пука толкова за това какво трябва. И може би затова не съм в супер форма; не ходя на йога 6 пъти в седмицата; не пия сок от целина/аспержи/брюкселско зеле; все още си купувам разни неща просто защото много ми харесват; не мисля да ходя в Дубай/Бали/друга-мега-популярна-дестинация с палми; понякога поръчвам (вредна) храна за вкъщи; понякога вечерям филия с лютеница; друг път оставям неизмити чинии за следващия ден; мия прозорци максимум 2 пъти годишно; не родих естествено; не „научих“ детето да пълзи, нито пък му давах зор да проходи; даже Монтесори принципите не следвах; на всичкото отгоре и телефона си давам понякога на същото това (горкото) дете; от време на време се цупя за глупости или правя гадни забележки и неуместни коментари. И въпреки това, около мен все още има хора, които не само ме търпят, но даже твърдят, че ме обичат.

Искрено вярвам, че балансът във всеки аспект на живота ни е не само необходим, но бих казала, че в някои ситуации е абсолютно животоспасяващ. Нямам вълшебна рецепта как става, просто се напасвам спрямо ежедневието – ако ми е напрегнато в работата – не си намирам милион странични занимания; ако Ана е в добро настроение и си играе сама, мога да сготвя/изчистя или да си прочета 10 страници от някоя книга, ако това ми се прави в момента; ако пък имам нужда – намирам кой да я гледа и си организирам излизане по женски или си купувам билет за театър и излизам от всички роли, които съчетавам през деня, наслаждавайки се на тези на сцената. Просто съм приела, че дори и да е възможно за един кратък миг всичко да е супер, то за мен той не заслужава огромния стрес преди/след него. Предпочитам да си поставям ясни приоритети и да се фокусирам върху тях. Да, понякога не пускам пералня или прахосмукачка с дни и все пак всички вкъщи някак оцеляваме, а Земята все още се върти. И това правило важи за всички от изброените по-горе много важни неща.

За финал искам да ви кажа, че на осми март, трети септември или десети юни всички ние можем да се чувстваме важни и специални. Защото сме. Защото както гласи заглавието на една пиеса на великия Стефан Цанев – животът – това са две жени. Но никой никога и по никакъв повод няма право да изисква от нас да сме перфектни. Не че не можем. Но това би развалило чара на всичко, не мислите ли?

До скоро,