Не пипай това, не прави така, не, не и пак не. Май това са едни от нещата, които децата ни чуват най-често. И съвсем не е случайно, че една от първите думи на много деца (включително и моето) е точно „не“. Те просто възпроизвеждат това, което чуват от нас, те попиват и повтарят нашите думи и действия повече, отколкото си представяме и то докато са още съвсем малки.
Макар че много се старах да не съм от тези майки, които постоянно повтарят „не прави това или онова“, понякога просто ситуацията го изисква 😀 Но когато започнах почти постоянно да чувам „не-не-не“, в отговор на всичко, което кажа, се замислих. Замислих се как от самото им раждане се опитваме да превърнем децата си в „малки възрастни“, непрестанно им налагаме нови и нови правила, вместо от време на време да се оставим те да диктуват ритъма. Правим си планове за тях още преди да са се появили на този свят и това може би е най-голямата ни грешка.
Наскоро попаднах на една книга, която затвърди мнение, вече плахо прокрадващо се в ума ми – да оставиш детето си просто да си играе не означава, че си безотговорен и губиш ценно време, в което може да го научиш на нещо. Напротив – един от аспектите, разгледани в The Danish Way of Parenting (препоръчвам книгата, има много интересни гледни точки), е значението на детските игри за развитието на важни качества в перспектива.
Етапът от родителството, на който се намирам е много ранен, осъзнавам това. И все пак смятам, че свободата е едно от най-ценните неща, които можем да дадем на децата си. Че вместо да се стремим да проходят по-рано, да проговорят по-рано, да се научат да четат по-рано, да тръгнат на балет/футбол/френски/китайски по-рано, можем просто да им дадем възможността да бъдат… деца. И не само можем, длъжни сме да го направим.
Ако сред вас има родители или пък просто имате мнение по темата, ще ми бъде интересно да го споделите.
До скоро,
YoannaBlog 