Три постановки за по-малко от месец. Май никога не съм правила подобен маратон. И като че ли никога не съм имала толкова разнопосочни впечатления от видяното.
Започнах с „Вражалец“ в Открита сцена, откъдето идва и Урок №1 – да не се подвеждам от чуждото мнение. Месеци наред се опитвах да се сдобия с билети за постановката, която най-много хора са ми препоръчвали. Следователно, не просто влязох в салона с големи очаквания, бях абсолютно убедена, че ме очакват два часа превиване от смях. Да, ама не, както е казал някой много мъдър човек. Утехата: Димитър Рачков е толкова заразяващ, че на моменти забравях за огромното си разочарование. Но за кратко.
С такова начало честно казано нямах никакво желание дори да чувам за театър за известно време, но (понеже планирането ми е хоби и билетите бяха купени седмици по-рано) седмица след това бях пред Камерната зала на Народния театър. За първи път. С „Духът на поета“. Беше съвсем различно усещане всичко да се случва на метър от теб. И го случва не кой да е, а Христо Мутафчиев. И не просто по някакъв текст, а на Стефан Цанев.
Актьорът сякаш е роден за ролята на Стефан Стамболов. Превъплъщава се с такава увереност, че е плашещо и същевременно толкова вдъхновяващо.
Оттук дойде и Урок №2 – да не пропускам да гледам всичко, в което участва този Човек (с възможно най-главно Ч). Защото си заслужава, защото обогатява. Понякога и без да го разбираш.
Ако не сте прочели за възхищението ми от създадената за него „За теб“, можете да наваксате тук.
Това трябваше да е и обнадеждаващият финал на театралните ми преживявания през този сезон. Но преди няколко дни благодарение на приятелка съвсем непланирано гледах и „На ръба“ – авторски спектакъл на Александър Морфов. Размишлявах, поплаках, трудно се усмихвах на ироничното. И от тогава съм в шах, иска ми се да напиша нещо за постановката и все не успявам… До днес. Часове след като напуснах Народния театър се чувствах… странно потисната.
Така стигнах до Урок №3 – да не ходя на театър, когато съм объркана.
Първият ми съвет е да изгледате тази постановка. А вторият е да внимавате с нея. И в никакъв случай да не се срещате с нея, когато дори и минимални колебания от какъвто и да е характер са се зародили у вас, ако имате проблеми, ако не се чувствате на точното място в правилното време. С две думи много е трудно да уцелите момента, но… опитайте.
И така, само за един месец преживях целия възможен спектър от емоции. С пълна сила мога да кажа това и за целия сезон – гледах над 15 заглавия и нито едно не ме остави равнодушна – смях се, плаках, скучаех, недоволствах, възхвалявах и отхвърлях. И всъщност осъзнах, че в това е магията. Колкото и да съм се разочаровала от някоя постановка, все искам да намеря следващата. Която ще си заслужава и за която ще пиша и говоря с удоволствие.
YoannaBlog 