Отново Рим

Да се наситиш на Рим ми се струва абсолютно невъзможно. Връщам се за трети път и сякаш с всеки следващ намирам още милион причини да дойда отново. И сегашното ми пътуване не прави изключение, макар че пак бях за малко, а този град заслужава да му се отдадеш напълно и задълго. И това ще стане, знам, хвърлила съм си монетата във Fontana di Trevi и няма начин да не сработи и този път магията.

Преди да започна по същество – припомнете си римските ми находки от миналата година, част от тях проверих и сега – все така страхотни са, обещавам.

Малко по организационната част – оказва се доста по-изгодно да се лети до Ciampino, от там до града с такси има фиксирана цена от 31 евро, докато от летището във Fiumicino тя е 51 евро. За придвижване из града това не е сред най-удачните варианти – доста скъпо е, а и излишно според мен. Централната част на Рим е идеална за пешеходни разходки, разстоянията са сравнително малки (а и буквално на всеки ъгъл има какво да се види извън планираното), а ако все пак имате нужда от транспорт – метрото е доста по-добър вариант (в момента строят и нова линия, но можете да си представите колко сложно е това в град като Рим, където каквото и да се разкопае, отдолу излизат пластове история).

Отсядането в центъра е доста удобен, но и доста шумен вариант – този път бяхме на много добра централна локация в близост до Пантеона, но пък 3 нощи спах доста зле, та не знам дали да ви препоръчам този вариант. Аз по-скоро бих се придържала към малко по-уединени квартали (където впрочем често има и чудесни находки за кафе и хапване).

Що се отнася до забележителностите – определено е добре всичко да се запазва предварително, опашките са се върнали към размерите от преди пандемията, а не си струва човек да прекарва половината си ден в чакане. Същото важи и за по-популярните ресторанти – на няколко от местата, които си бях набелязала, не успяхме да седнем без резервация.

Отдавна не съм писала тук по-обстойно, не съм се впускала в дълги разкази, все гледам да е набързо, да не досаждам, да кажа само най-важното в няколко изречения, но сега ме е обзело желание да не спирам да говоря за Рим и за да не досаждам твърде много на Ицо – ще ползвам блога (и вас) в тази „тежка“ ситуация – предварително благодаря за отделеното време 💛

За това пътуване съм тръгнала с точно 2 (словом – две) планирани неща, доста струпано напрежение и респективно нужда да си проветря главата, малко багаж и големи очаквания. Да видим какво се получи.

Първи ден започваме бавно и славно със закуска в едно от любимите ми места от предишния път – Gran Caffè La Caffettiera на Piazza di Pietra – капучиното им е чудесно, имат доста варианти panini и tramezzini, както и божествени кроасани с крем пистакио (които впрочем струват 2.50 евро – оставям просто този факт тук, няма да навлизам в анализи защо в София има 5 пъти по скъпи).

После се отправяме към Piazza Navona – любимото ми място, не само в Рим, не само в Италия дори – не мога да обясня защо, но дори сред тълпите от хора там има една несравнима енергия, a фонтаните на Бернини ме изумяват все едно ги виждам за първи път.

Fontana dei Quattro Fiumi е съставен от четири мъжки фигури, символизиращи четирите световни реки – Дунав, Нил, Ганг и Рио де ла Плата. Впрочем, първоначално Бернини съвсем не е бил в плановете на папата (по това време – Инокентий X) за изпълнението на този „проект“, основен фаворит е бил един от най-големите му конкуренти – Боромини. Все пак обаче с малко находчивост (и разбира се – помощ от жена) Бернини успява да впечатли папата със сребърен макет на фонтана и в крайна сметка успява да спечели. Разказаха ни и една история, която я няма из пътеводителите и уикипедия, така че ще се осланяме само на думите на Клаудио (за когото ще разкажа след малко повече), според когото съвсем не е случайно, че фигурата, разположена точно от страната на Палацо Пампфили (семейния дворец на папата) е извърнала поглед от сградата и с ръка се „предпазва от нея“. Това било нещо като намек от страна на Бернини, който бихме могли да тълкуваме като „не искам да ви гледам дори“. Из града има и други негови скулптури, които правят тънки намеци към религиозната власт. Дали всичко това е вярно или е просто плод на нечия фантазия – няма как да знаем. Едно обаче е сигурно – в този град изкуството, историята и религията са преплетени до неузнаваемост и полето за спекулации е огромно.

След кратката културна пауза трябва да се наградим с чаша Аперол в някое от заведенията на пиацата. Това е едно от малкото класически туристически неща тук, които с огромен кеф правя – а и след третия път мога да си го нарека нещо като традиция (то просто няма да съм аз, ако не си направя традиция, включваща пиене, нали).

Отбивам се отново и до Gran Cafe Marcel (намира се на Via dei Canestrari) – място с малко по-нетипични, но според мен – страхотни илюстрации на емблематични римски локации и различни сувенири с тях, които можете да си купите от самия художник. Харизмата на този човек е трудна за описване, но ви обещавам, че след срещата с него ще си тръгнете презаредени и широко усмихнати. А на него обещах догодина пак да се видим.

Продължаваме разходката към Монти, където от поне година съм харесала едно заведение след горещи препоръки от няколко независими източника (аз все пак и като журналист съм се изявявала). Успяваме да се сдобием с маса в Taverna Romana и изморени, но щастливи се награждаваме с паста и просеко (Kius Brut от област Лацио – доста добра оценка от мен). Моята е Amatriciana – с доматен сос, гуанчале (нещо като бекон, но се прави от свински бузи) и пекорино (твърдо овче сирене, което е типично за региона). После идва едно тирамису, на което снимки няма, но мислех, че ще го сънувам вечерта – дано това ви казва достатъчно.

По залез се връщаме обратно към Пантеона, защото ни предстои нещо наистина интересно. Искаше ми се този път да измисля нещо по-различно, без да изневерявам на това, което харесвам и най-вече – без да участвам в някакви големи групи, където никой не е много наясно къде е и защо е там. Отдавна хвърлям по един поглед на предложенията в Аirbnb (ако случайно не знаете – има цяла секция с активности там) и този път успях да харесам един food tour, който имаше супер ревюта и беше на много достъпна цена. Така в петък вечер се озоваваме в компанията на Клаудио и започва обиколката ни, която далеч не включва само храна. Всъщност, самият той работи като гид във Ватикана и ни разказа много повече, отколкото очаквах (като например къде е убит Цезар или пък точното място, от което гладиаторите са излизали на арената – изненада – това изобщо не е в Колизеума). Разбира се, няма да разказвам целия тур в детайли, ще се спра само на храната, която пробвахме (spoiler alert – всичко беше супер). Имахме цели 5 локации, на които хапнахме традиционни за региона колбаси с младо вино от Санджовезе, пица и (уж) най-добрата италианска бира (но за мен всички са еднакви, та не мога да преценя със сигурност), супли (това са пържени оризови топки, доста наподобяват сицилианските аранчини, но се правят с ориз за ризото), двойно пържен артишок и естествено – gelato за финал. Всичко това в комбинация с безброй интересни истории и малко известни факти далеч надвишава сумата от 23 евро (каквато е цената на тура), така че ако някой има път към Рим – препоръчвам с две ръце да си запазите една обиколка с Клаудио или брат му – няма да съжалявате.

На следващия ден отиваме рано-рано за кафе в едно от най-популярните места в града – Sant Eustachio il cafe (макар че мои достоверни източници ме бяха посъветвали да пропуснем 😉). И ако еспресото е добро (като за скромната сума от 3,90 евро), то капучиното е доста по-зле, отколкото го правя аз вкъщи. Не е като да не го очаквах, така че просто продължаваме напред с плана за деня.

Отправяме се към Trastevere, което вече съвсем не е някакво скрито от туристите чаровно местенце – в събота по обяд буквално се пръска по шевовете, а за някои по-известни заведения се чака с часове за маса. Нашият отговор е подобаващ – Campari Spritz на пиацата и обяд, където сварим – какво пък толкова, тук шансовете храната да е наистина зле са минимални. Намираме сигурно единствената свободна маса в квартала и сядаме в Mimi e Coco – мястото не е нещо особено, но поне не оставаме гладни, а и обслужването е чудесно.

Малко ме е яд, че пак не остава време за Testaccio (само съм минавала набързо оттам), което се очертава новият hidden gem и срещам все повече препоръки, най-вече за храната в квартала.

След има-няма час разходка с около 425 спирания “само за една бърза снимка” вече сме пред Galleria Borghese – моята абсолютна кулминация на това пътуване.

От една страна малко съжалявам, че ѝ отделих време чак сега, но от друга знам, че едва ли щях да я оценя по същия начин, ако бях дошла по-рано. Сега да не си помислите, че съм станала някакъв експерт по изкуство – съвсем не. Обаче чета, гледам по някой документален (или пък не) филм от време на време и ми става все по-любопитно – насладата после е на съвсем друго ниво.

*Горещо препоръчвам да си вземете аудиогайд към билета за галерията, за мен беше много полезно и определено ми помогна да се ориентирам по-добре.

Galleria Borghese е една от най-известните художествени галерии в света и съхранява значителна част от колекцията на фамилия Боргезе от картини, скулптура и антики, започната от кардинал Сципионе Боргезе, племенник на папа Павел V. Около нея има и страхотен парк – третият по големина в Рим.

В галерията за мен лично безапелационно най-впечатляващи са скулптурите на Бернини (ще се окаже, че съм му нещо като фенка) – тук могат да се видят неговите „Аполон и Дафне“, „Давид“, „Еней, Анхис и Асканий“ и личният ми фаворит – „Похищението на Просерпина“. Детайлите, животът, който е вдъхнат в мрамора – всичко това е трудно за описване, а снимките се доближават съвсем малко до реалната красота на тези произведения (а повярвайте ми – имам сигурно стотина кадъра само на тях).

С това обаче съвсем не се изчерпват експонатите, които заслужават внимание – тук можете да видите творби на Тициан, Рубенс, Караваджо и много други световноизвестни художници и скулптори.

В един момент, разхождайки се, изгубих представа за времето, до някои картини и скулптури се връщах по няколко пъти и честно да ви кажа, ако не бях вече леля, прехвърлила трийсетте, която лесно се изморява, можеше и още да остана. Шегата настрана – според мен, ако нямате нужното време – не препускайте из галерията и по-добре я оставете за друг път – тук наистина си струва човек да отдели време и внимание за всеки детайл (пък бил той и копчето на дрехата на някой кардинал).

След галерията си взимаме пица за вкъщи и си лягаме някъде към 9. С риск да се повторя – класически лели (дано никой не е очаквал препоръки за нощния живот в Рим, че тогава го закъсах).

Последният ден започва отново с капучино и cornetto con pistachio, продължава с безцелни разходки около Piazza Navona (даа, пак), минаваме случайно и през изключително впечатляващата Chiesa di Sant’Ignazio di Loyola in Campo Marzio. Църквата има наистина любопитна история – по план трябвало да има величествен купол, но в един момент се оказва, че пари за него просто няма. Тогава художникът Андреа Поцо предлага да нарисува илюзия с реални размери на купол, която и до днес „заблуждава“ очите на посетителите, особено, ако се погледне от определено място. Поцо рисува и друга илюзия за тавана на църквата на св. Игнатий Лойола. Огромната картина, изобразяваща живота и делото на светеца, използвайки наложената перспектива, успява да „придвижи“ образите във височина – на живо всичко това е още по-впечатляващо – нещо като ренесансови 3D изображения 🙂

Разхождаме се по Via dei Corronari и само бутилка просеко по-късно (в Cantina & Cucina – симпатично място, но не бих препоръчала горещо) се оказва, че е време да си ходим. Подслаждаме раздялата с по едно тирамису, докато се чудим как все на най-хубавите места най-неусетно отлита времето.