Родопски истории

Приятно вълнение, че нещо ти предстои за първи път, примесено с лекото притеснение от неизвестното – разни такива неща се въртяха из главата ми преди да се отправим към Родопите в началото на август (което вече ми се струва като преди цяла вечност, но това е друга тема). Разполагаме с четири дни и няколко планирани дестинации, но дори не подозираме, че най-красивите гледки ще бъдат тези, които ги няма в „програмата“.

Водени от максимата, че „ако е лесно, не е интересно“, започваме пътуването не от София, а от Априлци, като крайната точка за ден 1 е Лещен (разстояние около 400 км). Отнема ни близо половин ден, обаче отпуската си е отпуска – не бързаме за никъде.

Пристигаме в Лещен в късния следобед, тъкмо след като е валяло и въздухът е толкова свеж. Друго обаче ме впечатлява повече – наоколо е изумително тихо. Имам чувството, че с всяко движение ще нарушим хармонията, която се е възцарила. Много сме чели и чували за Лещен, аз имам големи очаквания и, както често става в такива случаи, се разочаровам. Не бих казала, че мястото не е хубаво, просто за мен е някак изкуствено. Не го усещам като живо, истинско село, повече ми прилича на декор за някой филм – сякаш всеки момент някой ще каже „стоп“, сцената ще приключи и ще се появи истинският живот. Уви, не става така.

C3BF55D5-0EC8-43D5-90A6-158E7A012B7BОтсядаме в „Лещенски рай“ – комплекс в началото на селото, който е приятен, добре направен, голям и… празен. Дали заради това или не – персонал почти липсва и не оставаме особено доволни от отношението или по-скоро от липсата на такова. За вечеря отиваме в съседния хотел „Лещен“, където също не изглежда да има много хора, обаче всичко е много вкусно, а залезът прави обстановката магична.

AC20EE70-4F0D-4A51-AA87-2778214AEAD0.jpeg

6AD37EA5-2EEC-48F1-AA0D-E68BDC093BB8

За ден 2 вече си имаме стройна програма – да се разходим до близкото село Ковачевица, после до с. Делчево, където да обядваме, а крайната ни точка е Гърмен (да, аз съм от онези хора, които обичат предварително да планират местата, които ще се посетят, къде ще се пие кафе, къде ще се яде – не че всичко се спазва, но обичам да съм подготвена). 

Всичко обаче набързо се променя, когато на тръгване от Лещен установяваме, че имаме проблем с колата и трябва да си търсим сервиз. Чудесно. Дотук с плановете. Спираме при първия майстор, който виждаме в началото на Гърмен и след известно време успяваме да закрепим положението и да продължим. Поизнервени от ситуацията, приключенският дух се е покрил някъде и решаваме просто да отидем в къщата, където сме си резервирали нощувка и да прекараме деня там. Да си почиваме и най-общо казано да не правим нищо. Без да преувеличавам – гениално решение.

2482EE12-C847-4F13-8B82-9EB66F51AF41.jpeg

Когато питаме в селото да ни упътят, реакцията е „а, да, къщите на французина“. На мен това ми е убягнало, запазих всичко през booking, без да ровя много-много, а тази малка подробност веднага разпалва любопитството ми. Не е напразно – мястото наистина е специално, по френски елегантно, но в същото време съвсем непретенциозно. Собственикът Кристóф ни разказва, че живее в Гърмен, а къщите поддържа почти сам, влюбен е в природата ни (всъщност не само той – ще се учудите колко французи бихте могли да срещнете тук). В Garmen Hills може да се наеме стая (както направихме ние) или цяла къща. Има галерия, басейн, просторен двор, куче, котки, а в съседство – само гора. На практика – точно каквото е нужно за една пълноценна почивка – нито повече, нито по-малко 💚

Доста изненадващо за мен, в Гърмен откриваме и друго впечатляващо място – нарича се бар „А група“ (чак сега се замислям колко нелепо звучи това име) и се намира в центъра на селото, точно до вековните чинари. На толкова много приятели вече разказах за това преживяване, а все имам чувството, че не успявам да предам колко изумена бях – нещо, което човек не подозира, че ще му се случи, когато сяда в заведение, което на пръв поглед не вдъхва особено доверие – разбирайте нещо като барака, пластмасови маси и столове и всичко в този дух. После обаче идва жена с широка усмивка и няколко разпечатани страници – дневното меню. Избираме супа, основни и по нещо за пиене и от там нататък историята мълчи, защото героите ядат и не вярват, че е възможно да е толкова вкусно. Без да преувеличавам – и храната, и обслужването не отстъпват по нищо на някои от най-добрите ресторанти, в които сме били – само един пример – сервитьорката се погрижи да ми предаде от името на готвача какви точно подправки е сложил в боба, който си поръчак, както и че се надява да ми хареса! Друга малка подробност – сметката беше 10 лв. Аз съм последния човек, който би похвалил нещо само защото е евтино, обаче тук говорим за друго – за вкус и отношение, които не бива да останат без похвала (особено когато всеки втори си мисли, че това е много лесен бизнес, от който само се печели без много да се влага).

След обяда си купуваме вино и нещо леко, което да хапнем по-късно, и се прибираме, за да се отдадем на заслужена почивка. Вечерта затваряме капаците на прозорците и спим така, че дори не разбираме за страховитата буря, която се е вихрила през нощта.

Сутринта е хладна, басейнът не е опция за начало на на ден 3 и затова продължаваме към следващата точка, която сме набелязали – язовир Доспат.

BAE22B66-7B3B-4598-81CD-EB002629EF0A.jpeg

Отиваме в самия град Доспат, където е де факто най-тясната част на язовира, който с площ от 18,3 km² е един от най-големите в България. По принцип сме тук с единствената цел да ядем пъстърва 😄, но гледката от високо толкова ме впечатлява, че няма как да не слезем до водата (и да си направим малко снимки, разбира се).

Стигаме и до частта с яденето – в ресторант Тихия кът, където нищо освен рибата (която е прясна и наистина вкусна) не заслужава да бъде споменато. Не знам дали защото водата ми действа успокояващо, защото съм в отпуска (или по малко и от двете), но не успявам даже да се подразня на всичко, което не е наред на това място. А и ни чака още път, така че продължаваме напред.

E97191C4-4EC9-44AF-AD8F-401E5FA565CA

8DA51B72-9149-400A-A86F-693777F62641

След живописно (и на моменти леко стресиращо заради тесните еднолентови участъци) пътуване през Триградското ждрело привечер вече сме на 1200 метра надморска височина, където лятото има малко по-различни измерения. Започва и да вали, което се оказва добър повод да се запознаем със SPA центъра на хотел Триград.

Вечеря, вино и по леглата.

4270B276-3BAF-4C31-90CC-F714DA486F4F.jpeg

Ден 4 – закусваме в хотела и не сме много сигурни накъде да поемем. Някъде по това време вече осъзнавам, че из Родопите наистина има безкрайно много места, които си заслужава да се видят и нямаме никакъв шанс да обиколим всичко, което ми се иска за толкова кратко време. А няма и нужда.

Спираме се на Широка лъка – този път без конкретна причина и план – просто разглеждам картата, виждам, че не е далеч и тръгваме. Единственото, с което селото ми е известно, е музикалното училище. Освен това обаче, то е и архитектурен резерват и е наистина много живописно. И ако трябва да направя едно сравнение, важащо само в рамките на този текст и може би само в моята глава – Широка лъка е пълната противоположност на Лещен – тук кипи живот. И не става дума само за това колко хора има, а по-скоро за онзи автентичен дух на местата, които пазят истории и съдби от столетия назад.

DF3E2689-99C4-4D76-A4A3-DCAE95FC0BA4.jpeg

Отделяме няколко часа за разходки из Широка лъка и после поемаме към село Гела, което е съвсем близо и което най-накрая ще ми изясни защо толкова много хора са във възторг от Родопите – просто няма начин да видиш Гела и околността и да не оставиш част от себе си там завинаги.

0C85E8A9-6CAD-4BE0-A6B6-89E2765721A1

Оказва се, че в същия ден по традиция се организира среща на родовете от селото (предходната седмица пък е имало гайдарско надсвирване). Оставяме колата и тръгваме пеша към „мястото на събитието“. Има музика, хóра, хорá, ядене, пиене, безкрайни сергии с мед, подправки и какво ли още не – от джезве за кафе, през родопски одеяла до акордеон. Аз си тръгвам със страхотни дървени дъски и ленена покривка, която няколко дни по-късно се превръща в неочаквано добра кърпа за плаж.

Разходката до там обаче ни подарява нещо още по-хубаво – тези гледки като от картички. Колкото и да снимам, не мога да се наситя на хилядите нюанси зелено, на небето, на духа на планината, която е устояла заедно със своите хора на какво ли не. И е някак успокояващо да знаеш, че има неща, неподвластни на времето. Неща, които са по-големи от теб и всичките ти страхове, от всичко, което ти е познато. 

559DF3B5-8A7E-40C4-AEF4-D9C4DF5852F9

На връщане към Триград Ицо някак си успява да ме убеди да влезем в пещерата „Дяволското гърло“. Не че това е кой знае какво постижение, просто аз никак не харесвам пещери, не мога да оценя „красотата“ им, плашат ме и дори бях се зарекла пред себе си никога повече да не вляза в пещера, но човек е способен на какво ли не в името на любовта 😄 Историята и митовете около това място наистина са много интересни, но да речем, че щеше да ми е по-приятно да ги науча на слънце без приятната компания на семейство прилепи. Ако нямате подобен проблем – „Дяволското гърло“ определено си заслужава да се види.

С препълнен телефон със снимки и още по-препълнени с красота и спокойствие сърца на следващия ден тръгваме към София. Навигацията избира да минем покрай язовир Въча, а ние нямаме нищо против. Нямаме обаче ни най-малка представа, че този маршрут ще ни остави без дъх. Пътят е в ремонт, което на места затруднява преминаването, но гледката е толкова впечатляваща, че дори забравяме да мрънкаме за забавянето. Спираме на почти всяка възможна отбивка, защото след всеки завой водата и гората създават нова перфектна картина, която можеш да съзерцаваш с часове (стига да ги имаш на разположение, разбира се).

03CF5B6D-0E22-400C-AE32-E3C1C3D0BECF.jpeg


От няколко дни се чудя как да завърша този текст. Не искам да изпадам в твърде патетични обяснения за родината, природата, колко е прекрасно всичко по нашите ширини, „България на три морета“ и т.н. Истината обаче е, че се случва, запленени от вълшебни далечни дестинации, понякога да забравяме какво имаме тук, на нашата си „земя като една човешка длан“. А то не е никак малко – потърсете и ще откриете нещо, което да ви плени по онзи прекрасен и понякога необясним начин.

На всички, прочели до края (освен мама) – благодаря!
Споделете ми вашите любими, незабравими, красиви, специални места из Родопите – аз вече планирам нови маршрути и ще ми е от полза!

До скоро,

yoanna

2 мнения за “Родопски истории

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.