Нормално е

Напълно нормално е:

Да живееш под наем.
Да теглиш кредит за апартамент.
Да спестяваш.
Да харчиш.
Да пътуваш.
Да не пътуваш.

Да работиш мечтаната, но изтощителна работа.
Да работиш по-скучна, но спокойна работа.

Да имаш активен социален живот.
Да си домошар и да не излизаш много-много.

Да родиш естествено.
Да родиш със секцио.
Да изглеждаш страхотно една седмица по-късно.
Да се чувстваш извън кожата си с месеци.
Да се върнеш бързо на работа.
Да не се върнеш изобщо.
Да пуснеш детето си на градина.
Да не го пуснеш.
Да прекарваш всяка свободна минута с детето си.
Да имаш време само за себе си.
Да даваш на детето си полезна храна.
Да му даваш сладолед.

Да родиш на 22.
Да родиш на 35.

Да искаш да имаш дете.
Да не искаш да имаш дете.

Да си безумно щастлив.
Да си необяснимо нещастен.

Сигурно е нормално и понякога да осъждаш, макар и негласно, чуждите избори. Случва се. И аз самата го правя.

Обаче не е нормално шумно да раздаваш непоискани съвети, не е нормално да смяташ собственото си мнение за абсолютна истина. Защото такава няма, всички я пречупваме през собствената си призма и все ни се струва, че сме напълно прави, а онези “другите” – те нищо не разбират и тотално грешат. И защото, дори когато си мислим обратното, никога не знаем какво се случва с човека отсреща, през какво преминава, как се чувства и с какви демони се бори.

И трябва да внимаваме. Защото думите могат да вдъхват кураж, но могат и да нараняват. Думите са сила. Думите могат да дадат много. Но могат и много да отнемат.