Модена

Доста отлагах тази публикация, може би защото не ми се искаше да приключва италианската приказка, обаче вече е крайно време, пък току-виж така се освободило място за някое ново преживяване, което също да намери място и в блога. Напоследък си мисля за смисъла от него и осъзнах, че тук са запечатани много от най-ценните ми преживявания през последните… вече повече от четири години. Без значение какво е модерно да се пише, без значение колко хора казват, че никой вече няма време да чете, че блоговете умират. За мен това си остава мястото, където събирам част от най-хубавите си спомени и поне засега не възнамерявам да спирам да го правя.

Модена е известна като града на Павароти и Ferrari, на тъмното пенливо ламбруско, на балсамовия оцет и на какво ли още не. Докато бяхме там се разрових да прочета повече за града и някъде попаднах на едно изключително добро сравнение, според което местните са направили с типичната за региона храна това, което Лучано Павароти с оперното изкуство – превръщат я в нещо достъпно, което може да се хареса на всекиго.

Модена не е от онези градове, в които на всеки ъгъл дъха ти спира от поредния архитектурен шедьовър. Обаче за мен беше точно това, от което се нуждаех на финала на нашето лятно италианско пътуване, защото престоят там беше нито повече, нито по-малко от чисто щастие. Защо ли? Не съм много сигурна. Наскоро си припомних, какво съм написала в Instagram по време на престоя ни там – Модена все едно нас чакаше. Беше притихнала, сякаш не търси туристическо внимание и не се влияе ни най-малко от хода на времето. Разбираемо за средата на август, когато почти цяла Италия почти спира да функционира и просто излиза във ваканция, почти нямаше хора, нямаше и много работещи заведения, обаче имаше едно нещо, което никога не си взима почивка и не изчезва – онзи италиански дух, който е накарал мнозина да се влюбят безвъзвратно в тази страна. Точно като мен.

Понякога не ни е нужно много, за да се запечата някое място в съзнанието ни – цвят, аромат, вкус или пък нещо съвсем незначително, споделено с любим човек, и ето, че споменът остава. Ако сме късметлии – завинаги.

До скоро,