Маса за един, моля!

Едно от най-ценните неща, на които ме научи майчинството (и ако трябва да сме по-конкретни – главно втората година от него) е не само да намирам време за себе си и да правя неща, които обичам, но и да ги правя сама. Това не е плод на някакво сериозно философско прозрение за смисъла на живота, самотата и личностното развитие – просто така се получи.

В общи линии историята е следната: когато спрях да кърмя Ана (беше на около 10 месеца), вече можех спокойно да я оставям за повече от час на баща ѝ или на някоя от бабите и да разполагам с пълноценно време за себе си. Обаче това мое свободно време обикновено се случваше в дни и часове от седмицата, когато повечето хора са на работа и така опциите ми за срещи значително намаляваха. Първоначално все се опитвах да нацеля обедната почивка на приятелка или да се организирам за почивните дни, но не винаги ми се получаваше и следователно изпадах в ситуация от типа „имам няколко свободни часа, има кой да гледа детето, но няма с кого да ги прекарам“. И просто ей така се роди нещо, което вече мога да нарека любимо мое “занимание”. Започнах да ходя набързо за чаша кафе в някое близко заведение или да почета на някоя пейка в парка, но не след дълго усетих, че това време за мен и с мен ми става все по-приятно. Може би звуча крайно самовлюбено, но всъщност аз съм безкрайно щастлива, че за кратко време се научих да ценя времето, прекарано в собствената си компания, да не ме притеснява нищо, което се случва около мен, да се “изключвам” за околния свят и да обръщам внимание на всичко, което се случва в мен.

Да отида на обяд сама беше естественото продължение на този, да го наречем, процес. В началото ми беше малко странно най-вече заради изумените погледи на сервитьорките в не едно и две заведения, когато чуваха „маса за един, моля“. Но с времето все по-рядко се впечатлявах, може би просто свикнах и единственото важно беше, че това е моето време, в което мога да бъда насаме с мислите си (всички, които имат малки деца много добре знаят колко трудно постижимо е това понякога), да почета няколко страници от хубава книга, да посетя ново заведение и т.н и т.н.

Най-големият ми „успех“ в тази посока обаче е друг. Все още много хора се изненадват, когато го споделя – започнах да ходя и на кино сама. И е страхотно. Дневните прожекции не са претъпкани с хора, дори напротив; убедих се, че когато киното не е в мола, това носи едно особено приятно усещане; открих интересни нови за мен места като Културен център G8, където може да се гледа повече европейско и алтернативно кино; и не на последно място – правя си компания с чаша вино и си подарявам два часа на абсолютна хармония. На мен повече доводи изобщо не са ми нужни.

Нещото, с което съм истински горда е, че нито за миг не приех всичко това за даденост. Целенасочено си напомнях да оценявам всяка минута, защото знаех, че това ежедневие няма да продължи безкрайно. Да, след връщането на работа ситуацията е малко по-усложнена, все още свиквам с нея. Но (за доброто на всички около мен, както и на самата мен, разбира се) не смятам в никакъв случаи да се отказвам от тези мои моменти. Дори напротив – сега са ми по-важни от всякога.

До скоро,